Добро утро, дами и господа.

За мен е голяма чест и огромно удоволствие да бъда тук и да имам възможността да споделя с вас някои мисли и идеи за текущата ситуация в Украйна, в Русия, за отношенията между Украйна и Русия.

Въпреки че в предварително обявената тема на изказването ми се споменават само Украйна и Русия,  ще ми бъде трудно да избегна споменаването и на някои други въпроси, свързани с това, което се случва в света напоследък.

През последните месеци хората по целия свят  си задават въпроси за това какво става? Какво означава всичко това: нападението на Путин срещу Украйна, окупацията и анексирането на Крим, интервенцията на  росийския режим в Източна Украйна? Какви са кратко- и дългосрочните цели на Путин? Къде и кога мисли да спре? (Ако, разбира се, мисли да спре). Бих искал да предложа на вашето внимание моите отговори, групирани в десет точки. Ще се опитам да бъда кратък и ще се радвам да отговоря на вашите въпроси.

Точка първа. Със сигурност сте чували твърдението, че сега наблюдаваме някаква си «украинска криза» или «криза в Украйна».

Това не е така. Това, което се случва в момента, не е нито «криза в Украйна», нито «украинска криза». Това, което наблюдаваме, не е вътрешен проблем на Украйна, както се опитва да го представи Кремъл.

Това е  война.

Това е  война на Русия срещу Украйна. По-точно – това е война на Путин срещу Украйна.

При това тази война е само пролог (или вече е първа глава) към едно много по-мащабно събитие, което също се нарича война, то вече е наречено така – «световна война». Четвърта световна  война. Ще се върна към това определение малко по-късно.

Този термин не е избран от мен. Този термин се използва от пропагандната машина на Кремъл. Според нейните твърдения Четвъртата световна война се води от Русия срещу останалия свят.

Втора точка. В някои анализи сегашната война се описва като Студена война – или като връщане към ситуацията на отминалата Студена война, или като начало на една нова Студена война.

Според мен случващото се в момента не е връщане към ситуацията на онази Студена война, която завърши на границата на 1980-те – 1990-те години с уреждането на политическата ситуация в Европа. Това не е и нова студена война. Бих искал да обърна внимание на факта, че по време на Студената война, последвала след Втората световна война, нямаше  случаи на анексиране на територия на която и да е европейска страна, подобни на това, което се случи наскоро с Крим. По време на «класическата» Студена война имаше опити за смяна на политическите режими в отделни страни, но границите между свободния и несвободния свят в Европа оставаха неизменни. 

Има и още една съществена разлика между Студената война и настоящата война. По време на Студената война не се прилагаха персонални санкции. Имаше санкции от друг вид, но персонални санкции нямаше. Така че това, което се случва сега, не е Студена война.

Точното наименование на тази война все още предстои да бъде дадено от анализатори и политици. Във всеки случай, това не е студена война. Ще напомня още веднъж, че пропагандната машина на Кремъл я нарича Четвърта световна война.

Трета точка. За мнозина тази война стана своеобразен сигнал за тревога. Могат да бъдат чути твърдения, че видите ли, за първи път руски войски нахлуват на чужда територия. Според тези хора «едва преди няколко месеца всичко беше перфектно, бяхме в прекрасни отношения с Русия. И изведнъж всичко рязко се промени».

Позволете ми да ви напомня, че не преди няколко месеца, а преди няколко години, а именно – преди шест години – беше руско-грузинската война. Това беше агресия на Русия срещу независима Грузия, която доведе до нахлуване на руски войски на грузинска територия и окупация на две грузински области, които са около двадесет процента от територията на Грузия. Някои от технологиите на онази война, руско-грузинската война, сега отново се прилагат в Украйна, някои от тях са обновени.

За съжаление, уроците на руско-грузинската война не бяха изследвани, не бяха усвоени, не бяха направени никакви изводи от това, което се  случи. Беше широко разпространено удобното становище, според което вината за това, което се случи преди  шест години, беше прехвърлена на президента на Грузия Михаил Саакашвили, като беше обвинен за някакви си допуснати от него грешки. Освен това, много хора имаха огромното желание просто да забравят за този епизод.

Но преди три месеца в Украйна нямаше никакъв украински Михаил Саакашвили. Начело на страната беше Виктор Янукович, един от най-проруските и най-пропутинските президенти в цялото постсъветско пространство.

Въпреки това, руските войски започнаха военна операция за окупирането и анексирането на Крим на 20 февруари. Тоест това стана два дена преди г-н Янукович да подпише споразумението с тримата лидери на опозицията и тримата европейски министри на външните работи, и четири дена преди г-н Янукович да избяга от Украйна на борда на руски военен кораб.

Тоест тази агресия на Русия срещу Украйна не беше в отговор на революцията на Майдана, както и в отговор на свалянето на режима на Янукович.

Агресията започна, когато Янукович беше пълноправен и законен президент на Украйна.

Следователно, за агресора изобщо не е важно, дали ще е Михаил Саакашвили в Грузия, дали ще е Виктор Янукович в Украйна, дали ще е който и да било друг лидер в която и да е  друга страна, която от гледна точка на руското ръководство е в сферата на неговите имперски интереси. Независимо от конкретните личности тази страна може да стане обект на руската агресия.

Четвърта точка. Преди повече от двадесет години нямаше нито руско-украинска война, нито руско-грузинска война. Затова пък имаше войни в Абхазия, Южна Осетия, Приднестровието.

Ако в анексирането на Крим и операцията за дестабилизирането на Източна Украйна има нещо, за което можем да изкажем благодарност на техните автори, това е фактът, че на целия свят открито бяха демонстрирани методите и технологиите, които същият този агресор използва във всички тези случаи, а именно – в Абхазия, Южна Осетия, Приднестровието, по време на руско-грузинската и руско-украинската война – с участието в бойните действия на руските специални части, на така наречените «доброволци», чеченци, дагестанци, южни осетинци и други. 

Още по-рано подобни операции с участието на подобни «зелени човечета» бяха проведени за окупирането и анексирането на териториите на бивши съветски републики преди повече от две десетилетия, а на трите балтийски държави – през 1940 година.

Бих искал да насоча вниманието ви към една малка брошура, раздадена на делегатите на тази Асамблея – «Уроците на Историята. Тихата окупация през 1940 година». В нея са посочени някои методи, които са били приложени срещу балтийските страни през 1940 година, а също така са използвани преди двадесет години в Приднестровието, преди шест години в Грузия, използват се и сега в Украйна. Бих искал да благодаря на нашите литовски организатори за издаването на тази брошура, която е извънредно важна за разбирането на историческата връзка между всички тези актове на агресия. 

Строго погледнато, елементи на някои от тези методи могат да бъдат открити по-рано, по време на така наречения Октомврийската революция в Русия. Тези методи включват насилствен държавен преврат, установяване на режим на терор, мъчения и убийства на политически опоненти, фалшифициране на резултатите от избори и референдуми, създаване на пропагандна машина за промиване на мозъци, формиране на авторитарни или тоталитарни режими – в Русия, Куба, Северна Корея и в други страни.

Петата точка от моето изказване е свързана с Украйна.

Разбира се, това е една огромна тема, която сега не мога да анализирам изцяло.

Но бих искал да отбележа сигурно най-важния процес, който протича в Украйна през последните повече от двадесет години – от момента на провъзгласяването на нейната независимост след разпадането на СССР. Това е процесът на постепенно, но доста бързо политическо ориентиране на страната на Запад. Понякога това приема формата на украинизация, но по своята същност представлява разпространение на западната институционалност на все по-голяма част от територията на Украйна, а също така разпространение на европейските модели на поведение сред все повече жители на Украйна. 

На изборите през 1991 година прозападната ориентация, западните ценности, прозападните политици получиха подкрепа едва в три от всичките двадесет и пет области на Украйна. Границата между регионите с прозападна ориентация и, не бих казал проруските – бих казал просъветски ориентираните области, бързо се придвижваше от северозападния към югоизточния край на Украйна. За известен период можеше да възникне впечатление (това беше лъжливо впечатление), че в първите години след 2000-та този процес започна да буксува, тъй като примерно половината страна редовно гласуваше за така наречените «оранжеви», прозападни сили, а другата половина – за така наречената «бяло-синя коалиция», за просъветските сили в Украйна.

А в действителност  процесът на ориентиране на страната на Запад продължаваше и ставаше все по-интензивен, особено по време на президентите Юшченко и Янукович. През лятото на 2013 г. обществената подкрепа на прозападните, ориентираните към Европа сили в Украйна далеч изпреварваше подкрепата за така наречените проевразийски сили.

След като разбра, че Украйна завинаги напуска просъветската, ориентирана на изток, евразийска сфера на имперско влияние, Путин започна своята антиукраинска война.

Моята следваща, шеста точка се отнася до предисторията и идеологическата обосновка на тази руско-украинска война.

Тази война не започна случайно, тя не беше неочаквана, Путин нищо не го «принуждаваше  да се намесва в украинските работи», както твърдят някои, нищо не го «принуждаваше» да завладява Крим. Тази война е старателно планирана и готвена от няколко години. По пътя към нея имаше няколко важни етапа, които трябва да бъдат отбелязани.

За корпорацията на офицерите от КГБ/ФСБ, която постепенно завземаше властта в Русия през 1990-те години и накрая все пак взе властта в ръцете си (бих казал дори – абсолютната власт) през първото десетилетие след 2000-та година, Украйна никога не е била самостоятелна, независима държава.

На 25 март 1999 година при старателно организирана катастрофа на шосето Бориспол - Золотоноша беше убит Вячеслав Чорновил, дисидент и правозащитник още от съветско време, лидер на Народното движение „Рух” и кандидат на президентските избори в Украйна през 1999 година. Разследването на СБУ /Службата за сигурност на Украйна/, установи, что за проведеждането на тази операция в Украйна са били изпратени нясколко групи офицери от ФСБ. 

Следите на сериозната подготовки за широкомащабна агресия срещу Украйна могат да бъдат проследени минимум от лятото на 2003 година, когато Путин сметна, че е неприемливо Киев – «майката на руските градове», където се намира древната Киево-Печерска Лавра, да е извън границите на Руската федерация. 

По-късно на вниманието на Путин беше предложена легендата (както стана ясно по-късно – фалшифицирана) за кръщението на княз Владимир Святославович през 989 г. в гръцкия град Херсонес (по руски Корсунь, който сега се намира на територията на Севастопол). Излиза, че две от светите места за Руската православна църква, към която принадлежи мнозинството от населението на Русия, а именно – Киев и Херсонес – са се оказали не в Русия, а на територията на Украйна. Това положение на нещата е сметнато за недопустимо, затова е разработен план за връщането на тези свети места под руски контрол.

На 5 септември 2004 година още един кандидат за президент на Украйна – Виктор Юшченко, беше отровен с диоксин и едва оживя. 

Към методите на пропагандната война срещу Украйна се добавят радикални средства: масово подкупване на украински официални лица и чиновници, както и подривни действия.

Пряката военна намеса бе призната за допустима в края на 2004 година – след като на 2 декември тогавашния президент на Украйна Леонид Кучма по време на срещата си с Владимир Путин във ВИП залата на летище Внуково-2  отговори с отказ на искането на последния да използва сила срещу киевските демонстранти, а също така след окончателната победа на Виктор Юшченко в третия тур на президентските избори на 26 декември 2004 г. 

Един из вариантите на руската военна кампания срещу Украйна с възможно използване на ядрено оръжие в близост до Киев беше публикуван на 21 април 2008 година в «Русский журнал» със заглавието «Операция «Механичен портокал»». 

Три седмици преди това, на 4 април 2008 година, по време на срещата на върха на НАТО в Букурещ, В.Путин заяви на Дж. Буш – младши, че «Украйна дори не е държава», че на практика половината от територията на Украйна са «изконно руски земи», които Русия е предала на Украйна.

През следващите пет години се разработва концепцията за така наречения «Руски свят» /«Русский мир»/. Според тази концепция не съществуват такива народности като украинци или беларуси. Украинците, беларусите и руснаците са подетноси на един руски народ, следователно те трябва да бъдат обединени в една държава. 

Публично тази концепция беше обявена на 27 юли 2013 година в Киев, по време на официалната церемония послучай 1025-та годишнина от кръщението на Рус. Цитирам г-н Путин: «в днепърския купел, в киевския купел беше направен избора на Светата Рус. Тук беше направен избора за всички нас. Нашите предци, които са живели по тези земи, са направили този избор за целия наш народ. «За целия наш народ» – казвам така, като имам предвид, че, несъмнено, ние разбираме днешните реалии – има и украински народ, и беларуски, има и други народи, и ние се отнасяме с уважение към цялото това наследство, но в основата несъмнено са нашите общи духовни ценности, които ни правят единен народ...  ...мисълта за единството на западната и източната част на Рус, чието начало е тук, ще повторя още веднъж, в киевския и днепърския купел, винаги е присъствала както в източните, така и в западните райони, където е живял нашият народ». (...)

Два дена след това чрез обвиненията на Главния санитарен лекар на Русия Г. Онишченко срещу сладкарската компания «Рошен» руското правителство започва санитарна, търговска и икономическа война срещу Украйна. 

По-късно, през ноември 2013 г., тези действия ескалираха в кампания за дипломатически натиск, който принуди Янукович да се откаже от подписването на Споразумението за асоцииране между Украйна и ЕС. 

Военните действия, както вече отбелязах, започнаха на 20 февруари. Тази дата е отбелязана на медала «За връщането на Крим. 20 февруари – 18 март 2014 година», изсечен по поръчка на Министерството на отбраната на Русия. /На 20 февруари става голямата касапница в Киев, на ул. „Институтска”. В Крим тогава беше спокойно, въоръжените „зелените човечета” около украинските военни поделения и по улиците на градовете се появиха в края на февруари – началото на март. Обаче на медала пише, че на 20 февруари започва операцията за връщането на Крим. - бел. ykpaina/

Новата идеологическа концепция получава по-нататъшното си развитие по време на пресконференцията на Путин на 17 април 2014 г. За пръв път в историята на Русия (това трябва да се подчертае, това е историческое събитие) Путин заяви, че руската нация притежава «изключително мощен генетичен код… именно този наш генетичен код... е едно от основните ни конкурентни предимства в днешния свят... руският човек, или казано в по-широк смисъл, човекът на руския свят, мисли преди всичко за това, че съществува някакво висше морално предназначение на самия човек, някакво висше морално начало. И затова руският човек, човекът на руския свят, не е толкова обърнат навътре към себе си…».

Според Путин една от главните характерни черти на руския генетичен код е неговата способност и готовност да се умре пред публика: «само нашият народ би могъл да роди известната поговорка: «Пред света и смъртта е красива»». Това вече e най-малко втория случай, когато Путин публично се обръща към темата за руския генетичен код и към темата за необходимостта да бъде пожертван живота на съотечествениците. Ако не се лъжа, за първи път той говори за това на 23 февруари 2012 г., в Деня на съветската армии и военно-морския флот, на предизборния митинг на стадион „Лужники”, когато цитира Лермонтов: «Да паднем пред Москва, тъй както наште братя мряха! И да умрем ний обещахме...».

След пресконференцията на 17 април 2014 година руската пропагандна машина заработи на принципно ново ниво, а най-активните пропагандисти започнаха да обясняват на обществеността значението на това, което беше казано от ръководството.

Един от тези пропагандисти, г-н Мамонтов, на 29 април заяви, че започващата война ще бъде една «война на Русия срещу останалия свят».

Сергей Кургинян (още един ветеран от пропагандните войни още от времето, когато работеше при председателя на КГБ генерал Крючков, който ръководеше опита за държавен преврат през август 1991 г.) поясни, че настоящата война ще бъде не Трета, а Четвърта световна война, тъй като Третата световна е била Студената война, завършила в началото на 90-те години.

Още един пропагандист, Сергей Марков, в статия за «Moscow Times» от 14 май 2014 година разясни, че целта на войната, започната от Путин, е разколът на Запада: враждебният за Русия англо-саксонски свят трябва да бъде разгромен, а приятелски настроената континентална Европа трябва да стане съюзник на Русия. 

Седма точка. Настоящата кампания, която разгръща Путин, протича на три нива и има три цели. 
Първо ниво – Украйна: Украйна или трябва да е путинска, или не трябва да съществува като независима и суверенна държава.

Второ ниво – създаването на така наречения «Руски свят». Под общия покрив на руската държава трябва да бъде създаден Руски свят, трябва да бъде обединен най-големият разделен народ в света - руснаците. Този лозунг възпроизвежда едно към едно лозунгите на нацистката пропаганда от 1930-те години, по време на подготовката за Втората световна война. Същата формулировка използва и Слободан Милошевич, когато се опита да създаде така наречената Велика Сърбия.

В предполагаемия "Руски свят" са включени четири категории население: 
първо, етническите руснаци независимо от това къде живеят; 
второ, всички рускоговорящи, независимо от тяхната народност; 
трето, всички съотечественици , които някога са живели на територията на СССР, и техните потомци; 
четвърто, всички съотечественици, които някога са някога живели на територията на Руската империя и техните потомци. 
За съжаление, концепцията за «Руския свят» не е фантазия, измислена от някакви чудаци. Държавната Дума на Русия преди известно време прие закон за съотечествениците, който създава правно основание за тяхната защита в чужбина с използването на военна сила. Освен това, беше приет още един закон, който дава право на руските войски да действат извън територията на Русия. 

Третото ниво на тази война е насочено към Запада. Западния съюз трябва да бъде разделен на два лагера.

Според пропагандата англо-саксонския свят включва САЩ, Великобритания и така наречените «прифронтови държави». Можем да констатираме, че този термин е заимстван от времето на борбата срещу апартейда в Южна Африка. Като «прифронтови държави» са определени Полша и трите балтийски страни.

Тази част от Западния съюз трябва да бъде разбита. Останалата «континентална Европа» или трябва да заеме неутрална позиция спрямо  путинска Русия, или може дори да ѝ стане съюзник.

Осма точка – характерът на тази война, неконвенционалната война. В много отношения сегашната война представлява един нов тип война, особено що се отнася до новите начини за водене на война, или до извеждането на  старите начини за водене на война на едно ново равнище.

Сега за определянето на това явление се използват различни термини като «хибридна война», нестандартна война, неконвенционална война. Една от особеностите  ѝ  е, че всички методи и технологии се прилагат едновременно, като се съчетава използването на технологии на меката и твърдата сила.

Сред тези методи бих отбелязал някои, в които агресорът, както може да се види, е достигнал определена степен на съвършенство:
- разузнаване и контраразузнаване;
- информационна, дезинформационна и пропагандна война, която днес се превърна в мощен инструмент за въздействие; 
- кибервойна; 
- широко използване на специални части; 
- широко използване на неправителствени политически субекти (в това число бизнес, НПО, религиозни организации, криминалитет, частни лица, които действат сравнително независимо, но под общо ръководство и с централизирано управление; 
- широко използване на подривни действия; 
- широко прилагане на тактиката на терор (включително използването на жени и деца като  жив щит при нападение срещу военни и граждански обекти) /Путин го заявява открито в прав текст пред целия свят - бел. ykpaina/; 
- енергийна война; 
- икономическа война, включително търговски, санитарни, финансови и други инструменти;
- корупцията е изведена на принципно ново равнище, като на практика тя се е превърнала в купуване на едро на политическото и военното ръководство на страните, срещу които е насочено въздействието. Пример за такава страна се оказа в частност Украйна; 
- «петата колона» в Украйна, другите постсъветски държави, на Запад, включително в европейските страни;
-  така наречения Путинтерн, путинския Интернационал, едно обединение без строги рамки, в което влизат различни политически партии и политически дейци, които подкрепят Путин и които Путин подкрепя. 
Едно от най-важните наблюдения, които могат да бъдат направени в тази връзка, е  смекчаването и пълното изчезване на фронтовите линии – ясните и видими политически или военни граници. Фронтовите линии могат да преминават навсякъде, във вътрешността на всяка страна. Това като че ли е главната особеност на новата, неконвенционална, Четвърта световна война.

Девета точка - необходимостта от стратегия за противодействие. Как следва да се отговаря на воденето на неконвенционална война? Време е да се създадат и разработят стратегии за противодействие. Без такава стратегия е невъзможно да се постигне каквото и да било. 

Преди всичко, трябва да стане ясно, че това е война. Това не е някаква шега, не е случайност, не е грешка, не е лош сън. Това няма от само себе си да изчезне и да се разтвори във въздуха. Това е война. И както всяка война, тя може да бъде спечелена или загубена. Какво  предпочитате – зависи от вас. 

Второ, трябва да бъде разбрана природата на насрещния проблем, какъвто се явява агресивният путински режим. Този режим е агресивен и вътре в страната – към собственият народ, към националното движение на чеченския народ, към демократичната опозиция, към бизнеса. Той е агресивен и извън страната – към Грузия, към Украйна, към балтийските страни, към други страни.

За съжаление, в последно време този режим забележимо заздрави позициите си благодарение на победите в Украйна, които му осигуриха сериозна подкрепа от страна на значителна част от населението на Русия. Така че сега вече става дума не само за управляващия режим, но и за значителна част от руското общество, склонна към реваншизъм и преразглеждане на установения световен ред. Това трябва да е ясно.

Трето, трябва да бъде осъзната необходимостта от подготовката на средно- и дългосрочна стратегия, подобна на «Четиринадесетте точки» на Уилсън по време на Първата световна война, Атлантическата харта по време на Втората световна война, Фултънската реч на Чърчил и Доктрината на Труман по време на Студената война. Това е нужно, за да се виждат дългосрочните цели, както и главните инструменти, необходими за постигането им. 

Четвърто, трябва да бъдат осъзнати вече допуснатите грешки. Сега не говоря за тях, но ако има въпроси в тази връзка, готов съм да им отговоря. 
Пето, трябва да бъде достигнато съгласие относно средно- и дългосрочните цели на тази стратегия на противодействие. Съществува проект за документ, който да бъде разгледан от съответните отговорни лица в страните от НАТО.

В момента този проект се разглежда и обработва. Това е първата крачка, но далеч не е последната, и бих искал да поканя да се присъединят всички, които искат да участват в това. 

Десета точка.  В момента детайлите на стратегията за противодействие не могат да бъдат подробно обсъждани. Но някои ключови елементи могат да бъдат отбелязани. 

Преди всичко, във военната сфера е абсолютно очевидно, че една победа във войната е невъзможна, ако съществуващата военна доктрина не бъде адаптирана  към новите реалии. «Меките» методи на въздействие предизвикват възхищение, но сами по себе си не могат да спрат силовото въздействие. Както виждаме, в новата, така наречена «хибридна» война традиционните, конвенционалните методи за водене на военни действия не винаги са достатъчно ефективни. 

На второ място, едно от най-мощните оръжия на днешната агресия е информационната, дезинформационната, пропагандната война. Може да се наблюдава как страните една след друга стават жертви на тази пропагандна война. Първите жертви бяха една значителна част от жителите на Русия, след това – част от населението на Украйна, след това и хора в някои други страни, включително и в Западна Европа. Противодействието в тази сфера е изключително деликатна тема, тъй като сега не е лесно да се определят инструментите, които могат да бъдат използвани, като в същото време се запазва неприкосновеността на най-скъпоценната свобода – свободата на словото и свободата на информацията. Трябва да бъдат разработени технологии, които да позволяват да се запази тази свобода и в същото време да поставят заслон срещу неограничената пропагандна война, превърнала се в извънредно опасно оръжие.

В сферата на международното право трябва да бъде разработена нова дефиниция за агресията. Днес съществува  дефиниция за агресията, приета от Генералната асамблея на ООН през 1974 г. В новите условия тя явно се нуждае от изменения и допълнения.

През 1939 г., когато един агресор – СССР, напада Финландия, Лигата на нациите обсъжда този въпрос и в рамките на две седмици приема решение за изключване на агресора от  Лигата на нациите.

В наши дни, 75 години по-късно, един агресор е извършил вече две явни нападения срещу независими държави, окупирал е техни територии, анексирал е Крим, но не се е случило нищо, подобно на това отпреди 75 години.

Следва да се помисли какво може да бъде направено срещу агресора в новите условия. Юридически резултат от прилагането на една такава стратегия може да бъде документ, подобен на Акта от Хелзинки -2, който потвърждава неприкосновеността на границите в Европа и който трябва да бъде  подписан от всички участници, включително и от руското ръководство – сегашното или бъдещото.

В сферата на политиката. Теорията за демократичния свят утвърждава тезата, че демократичните режими не воюват един срещу друг. Като цяло това се потвърждава от международната практика.

Именно затова даденият проблем може да бъде решени стратегически единствено ако Русия бъде превърната в демократична държава, колкото и дълъг да бъде този процес. Това е единственият начин да се намери стратегическо решение на сегашната кризи и да се сложи край на всички тези войни – от руско-украинската до Четвъртата световна. В известна степен подобен е бил и германският проблем по време на Втората световна война. По дефиниция това е абсолютно специален раздел от стратегията.

Не трябва да се забравя, че никой не може да бъде сигурен, че няма да започне нова война, подготвена още по-сериозно, с още по-голям брой жертви и с още по-голямо кръвопролитие, ако Русия рано или късно не стане демократична страна. Само тогава ще можем да кажем, че е постигнато горе-долу стабилно състояние, горе-долу траен мир, а Европа е станала цялостна, свободна, демократична, в мир с всичките ѝ страни-членки и с всички нейни съседи.

Благодаря за вниманието.




Оригинал на руски

Превод - ykpaina 
Преводът може да се използва свободно частично или изцяло, като се посочва линк към него


*Андрей Иларионов (роден на 16 септември 1961 г.) - един от най-силните икономисти на Русия, основател и ръководител на "Института за икономически анализ".
Съветник на Путин по икономическата политика от 2000 г. до 27.12.2005, когато подава оставка, като заявява: "Аз не работя с държава като нашата в момента и няма и да работя... Когато заех тази длъжност, това беше друга държава, съществуваха възможности и надежди за нейната еволюция... случи се едно дълбоко израждане на самата държава, формира се икономически модел на държавен корпоративизъм".


Изказването на английски:
https://www.youtube.com/watch?v=J8ISQpbfoBI