Украинското общество едва сега започва да се отдалечава от съветския дискурс в оценката на историята на Втората световна война

Просто не е за вярване, че преди Русия да анексира Крим и да нападне Донбас самата идея за отбелязване на края на Втората световна война не на 9, а на 8 май – или поне и на и 8-и, и на 9-и – никога не беше хрумвала на повечето украинци. Това беше просто една формална разлика в календара – видите ли, в момента, когато Германия капитулира, в Москва вече е било 9 май, затова на Запад и в Съветския съюз това се отбелязва в различни дни...

Но всъщност това са два абсолютно различни дни. 8 май е ден за траур и възпоменание, когато няма място за някаква радост. Радвали са се през 1945 година, когато е свършила войната в Европа. Едва след това е дошло осъзнаването на броя на жертвите, мащаба на разрухата, на целия онзи ужас, който веднъж и завинаги превръща мира във висша ценност.

А 9 май е ден за парад, ден - празник, дори „со слезами на глазах” /сълзите с всяка година са все по-малко/, но все пак - празник.

Не случайно в Съветския съюз се отказват да отбелязват Деня на победата като празник почти веднага след края на войната и парадите са се върнали едва при Брежнев.

В първите следвоенни десетилетия е имало прекалено много вдовици, сираци, инвалиди, гробове и руини, за да се демонстрира такава една неудържима радост,  да се натискат клаксоните на колите, украсени с лентички и да се крещи „спасибо деду за победу”.

А след това – някак неусетно – всичко това стана възможно, защото преживелите войната останаха толкова малко, че тяхната истинска мъка можеше просто цинично да бъде игнорирана. И не случайно в Съветския съюз и в путинска Русия денят за траур и денят на триумфа изкуствено са доста раздалечени в календара.

Денят за траур е 22 юни, когато хитлеристка Германия напада Съветския съюз. Съветските пропагандисти обичаха да приказват за „вероломно” нападение - и всички прекрасно разбираха за какво става въпрос - Хитлер напада Сталин в нарушение на техните съюзнически споразумения – това наистина е вероломство. А денят на триумфа е 9 май - може и да има сълзи, но трябва да се отпразнува.

Едва сега става ясно доколко през всичките години след провъзгласяването независимостта на Украйна ние сме оставали в този съветски контекст на възприемането на историята.
Радост и тържествуване тогава, когато на човек му се свива сърцето, когато осъзнава станалото и разбира, че повече никога няма да види родителите си, съпруга си, децата, приятелите, че вече го няма родният му дом, родният му град, дори народът му го няма! При съседа – същата история, и по цялата улица е същото, и още по-нататък. А освен това може и никога повече да не видиш ръцете и краката си, дори и да си останал жив. И в такова положение се намират стотици хиляди, милиони хора. Войната е свършила, но целият този кошмар не изчезва. И какво можем да му противопоставим? Ами ще направим парад! 

Още една линия на следване на съветския дискурс беше нежеланието Украйна да бъде възприемана като отделна страница във военната история – в контекста на „кървавите земи”, за които пише Тимъти Снайдър /в книгата „Кървавите земи на Европа между Хитлер и Сталин. Историята на нацистките и съветските масови убийства между Берлин и Москва“/.
Ако такова нежелание се наблюдаваше само в Русия, това е разбираемо - там Украйна или Беларус винаги са били възприемани единствено като продължениена руската история.
Да допуснем, че на Запад много хора не са осъзнавали, че войната не само е преминала през украинските земи – тя е била тук фактически през цялата световна война, като е поглъщала все нови и нови жертви.
Но ако ние самите доскоро отказвахме да се ровим и да се ориентираме в противоречията и сложността на собствената си история, да уважаваме всички, които са се борили за свободата на Украйна – какво да очакваме от другите?

Втората световна /и това, между другото, е голямата разлика с първата световна/ започва като протест на демократичните общества срещу тоталитаризма, като отказ да се съгласят с правото някой да дроби чужди територии както си поиска, според правото на по-силния.
Съветският съюз, част от който тогава са украинските земи, е нямал намерение да участва в тази война на страната на доброто. Той се оказва „в правилната позиция” именно поради вероломното /а какво още да е - Сталин толкова му е вярвал/ нападение на Хитлер. Именно затова победата над нацизма се превръща в триумф на демокрацията и именно затова Съветският съюз се старае да нивелира този триумф в своята зона на влияние през всичките следвоенни десетилетия. А сега този триумф, както си може, го нивелира Русия – така с две думи може да се опише историята на Втората световна.

Харков, 1943 г., лозунг на УКРАИНСКИ език: "ДА ЖИВЕЕ БОЙНИЯТ СЪЮЗ НА НАРОДИТЕ НА СССР, АНГЛИЯ И САЩ!"

Украйна, както и другите територии, отдавна превърнати от Русия в крепости и плацдарми, се е разкъсвала между необходимостта да защитава земята си от агресора и желанието да извоюва собствената си свобода, а не свободата на сталинската империя. Именно това разкъсване, тази невъзможност едновременно да бъдат постигнати и двете неща, са я превърнали в кървава земя. Именно затова през май имаме повече повод за скръб, отколкото за радост.

Ако наистина има какво да празнуваме като победа – това е триумфът на демокрацията, който предопредели краха не само на национал-социализма, но и в крайна сметка на империализма и комунизма, като направи възможно превръщенето на Украйна от обект на историята в неин субект седемдесет години след края на войната.
И за този шанс трябва да благодарим на всички, жертвали живота си в съпротивата срещу злото – под каквито и знамена да е то.


9 май 2015 в Киев:


ПОМНИМ
ПОБЕЖДАВАМЕ




 

Снимки: spektr.delfi.lv