Публикуваме превод на мнението на историка Андрей Зубов, уволнен от МГИМО през март 2014 г. заради критичните му изказвания и публикации по повод политиката на РФ в Украйна.
 

Наш ли е Крим?

Когато в Югоизточна Украйна всеки ден гинат хора, а общият брой на жертвите се изчислява в хиляди; когато биват сваляни самолети, разрушавани и опожарявани градове и села, когато милиони жители на Донбас се оказаха в непоносими за живот условия, хората рядко се сещат, че в началото на тази трагедия е бил Крим, завзет от РФ безкръвно и само с известни прояви на насилие. Тогава, в началото на март, руското общество и народът на Крим ликуваха, а руският президент г-н Путин произнесе високопарните думи за кримския кораб, завинаги завърнал се в руския пристан. „Крим винаги е бил и сега отново стана руски“ – тези думи бяха повтаряни безброй пъти, почти като заклинание.

Но анексиране на чужда провинция, дори и под най-благовидни предлози, никога не минава тихо и спокойно. Така или иначе, между агресора и потърпевшия винаги възниква конфликт, който понякога трае десетилетия и взима живота на милиони хора. Спомнете си спора между Германия и Франция за Елзас, между Австрия и Сърбия за Босна… Донбас е пряко продължение на кримската политика на РФ. Само че резултатът се оказа различен, много по-кървав. Но дали си струваше да се започва в Крим - това е въпросът.

Ако наистина Крим винаги е бил „наш“, руски, и е бил коварно откраднат от Украйна „като чувал с картофи“, ако земята на Крим в продължение на векове е била поливана обилно с руска пот и кръв – тогава въпросът е ясен - несправедливостта е трябвало да бъде поправена. Вероятно е трябвало да се използват други методи, да се избегнат игрите с учтивите зелени човечета и да се възстановява справедливостта чрез международните инстанции. Тогава РФ би действала правилно. Така Шотландия наскоро постави въпроса за излизането от състава на Великобритания, Каталония отдавна се бори да излезе от Испания. Крим също би могъл да повдигне въпроса за излизане от състава на Украйна. Това е дълъг процес и резултатът му, както разбрахме от примера с референдума в Шотландия, не е предрешен. Но през XXI век без такива дълги и досадни международни процедури земя не се прекроява. Не е прието така, светът преживя твърде много в резултат на „бързи решения“  през първата половина на ХХ век.

Разбира се, ако в Крим беше започнал геноцид на руския народ, тогава би влязла в сила резолюция 2625 на ООН от 1970 г. за правото на народите на самоопределение в условия, застрашаващи оцеляването им. Но докато Крим беше част от Украйна, в него нямаше геноцид. Никой не е убивал руснаците, живеещи в Крим, не ги е изселвал в неподходящи за живот места, не е възпрепятствал запазването на семействата, раждането на деца. Т.е. в Крим през 1954-2014 гг. не е имало никакви действия, към които може да се приложи определението за геноцид. Това е сигурно. Имало е някакви проблеми с руския език в официалната сфера. Но между езиковата дискриминация, и то мека, и геноцида има огромна дистанция.

Но ако отделянето на Крим от Украйна и присъединяването му към РФ не може да се обясни с геноцид, тогава може би има безспорни исторически аргументи? Всъщност в исторически план има три аргумента: 1. Крим винаги е бил руски; 2. Крим е полят с руска кръв в много войни; 3. Крим е бил незаконно предаден на Украйна.

Да се опитаме да анализираме тези аргументи.

В древността и в Средновековието Кримският полуостров е попадал във владение на много държави и на територията му са се сменяли много народи. Но тогава Русия просто още не е съществувала, а дори руси и славяни да са се появявали в Крим, това са били малобройни групи. Да, през XІ-ти век в Таман (днешен Кубан) е съществувало Тмутараканското княжество, управлявано от Рюриковичите. То е включвало най-вероятно известна част от източен Крим и се е намирало във васална зависимост от Константинопол. Но даже и ако търсим някакви права през XІ век, те са по-скоро в полза на Киев, а не на Москва. Все пак през XІ в. от Москва няма и помен (за първи път за нея се споменава в средата на XII в.). А Киев е бил „майка на градовете руски“ и върховният престол на Рюриковичите е бил именно в Киев.

След това Крим е попадал във владение на Римската империя (Византия), след това на монголите, впоследствие на Златната орда. През втората половина на XIIІ в. Константинопол предава южното крайбрежие на генуезците и те създават там Готското капитанство. През лятото на 1475 г. Османската империя покорява Крим. В степните части на полуострова и в Приазовието османците запазват васалното си Кримско ханство, управлявано от рода на Гиреите, а южното крайбрежие включват непосредствено във владенията си. По онова време населението на Крим е доста пъстро – има много гърци, италианци, арменци, евреи, славяни, половци, потомци на хазарите, готи и даже варяги. По расови признаци степното население е предимно монголоидно, а планинското и приморското – европеидно. Постепенно език за междунационално общуване става своеобразният кримско-татарски език, който според много филолози в основата си е половецки, но с множество заемки от турски, гръцки и италиански. На полуострова рамо до рамо живеят мюсюлмани, християни от различни деноминации и юдеи. Но този удивителен кримски свят не е бил руски до април 1783 г.

Крим е присъединен към Руската империя без спазване на международните правни процедури. Завладяването на Кримското ханство от Русия е коварно и кърваво. В края на XVIII в. поради емиграцията в едноверска Турция и поради жестокостите на новата власт коренното население на Крим намалява пет пъти. Кримските християни са насилствено изселвани в пустинните земи на Северното Причерноморие от княз Потьомкин, който така разбира правото на Русия да защитава едноверците си в Крим по силата на Кючуккайнарджийския договор с Турция от 1774 г. Много от християните не искат да напуснат родните си места и приемат исляма, за да избегнат депортацията. Даже през 30-те години на XX-ти век в много кримско-татарски селища е имало по две гробища – действащо мюсюлмански и затворено християнско, а старите хора обяснявали на по-младите, че трябва да се полагат грижи и за двете, защото на християнското  гробище са погребани „нашите прадеди“.

Руското управление на Крим в никакъв случай не може да се определи като благодеяние за коренното население. Мюсюлманските джамаати (общини) са лишени от собственост върху земята и водите, която собственост е прехвърлена на руските дворяни или на държавата. Коренните жители се превръщат от собственици в наематели. Най-добре качеството на руското управление може  да се оцени, като се проследи миграцията на населението. Когато хората в една страна живеят добре и свободно - в нея имигрират, а не бягат от нея. За 100 години руска власт в Крим - от Екатерина II до Александър II включително – полуострова са напуснали около 900 хиляди местни мюсюлмани. На тяхно място пристигат християни от Османската империя - гърци, българи, арменци. От Русия, както от Германия и Австрия пристигат немски колонисти. В опустелите земи помешчиците преселват украински земеделци и великоруски мужици. През 1795 г. татарите в Крим са 87,6% от населението, през 1897 г. – 35,6%, през 1920г . – 25,0%, а през 1939 г. – 19,4%.

Между другото, много подобна е ситуацията и в Абхазия, и по кавказкото крайбрежие на днешна РФ. През XIX в. страдащото от гнета и заробването мюсюлманско население масово емигрира в Османската империя, а на негово място идват християни от различни народи. Част от тях идват от Анадола и Балканския полуостров, които са под властта на турците, друга част – от различни провинции на Руската империя.

При това трябва добре да се разбира, че Руската империя от XVIII-XIX век и днешната Руска федерация не са една и съща държава. Все пак Империята е включвала не само територията на днешната РФ, но и голяма част от територията на цялото постсъветско пространство – и Украйна, и Белорусия, и Казакстан, и Кавказ, и прибалтийските страни, и даже Полша и Финландия. И всички народи наравно са облагородявали земята на Крим, наравно са я напоявали с потта и кръвта си. Нима през Кримската война 1853-56 г. в руската армия не е имало украинци, белоруси, грузинци, ост-зейски немци и поляци? Значи, редутите на Севастопол са пропити не само с великоруска кръв. Руската империя е била многонационална страна и днешната РФ не може да претендира за каквито и да е земи, основавайки се на твърдението, че някога те са били част от империята на Романови. Болшевиките отказват да са правоприемници на Руската империя, обявяват, че „строят нова държава на работниците и селяните“, разделят завюваната от тях територия на предишна Русия на няколко формално независими държави, обединени в уж доброволен съюз. Променят многократно границите между тези държави, създават нови, унищожават старите. РСФСР /Руската съветска федеративна социалистическа република – б. пр./ изключва от състава си Казакстан и Киргизия, по-късно – Карелия, предава на Белорусия Витебска и Могильовска област. След това отново включва в състава си Карелия, а Крим – напротив – предава на Украйна през 1954 г. Всички тези манипулации формално са били облечени в необходимата законова форма, но фактически волята на населението по тези земи изобщо не е била взимана предвид. И предаването на Крим в състава на Украйна е ни повече, ни по-малко законно от всички останали действия на болшевиките на територията на покорената от тях страна.

Но същественото не са тези териториални манипулации на болшевиките, а нещо друго. Границите на републиките в СССР, колкото и условни да са те, са потвърдени от международните договори, сключени след разпадането на СССР и провъзгласяването през 1991 г. на независимостта на РФ, Украйна и другите постсъветски държави. Именно тези договори – Беловежкото споразумение, както и Големият договор между РФ и Украйна от 1997 г., признати от целия свят, правят границите неприкосновени и оставят Крим в Украйна.

Колкото до формалния брой години на владеене, то Руската империя, както и Османската, е друг свят (но даже и в този друг свят Османската империя е владяла Крим три века, а Руската – 134 години). РСФСР, за чийто наследник се обяви днешната РФ, е владяла Крим от ноември 1920 г. до май 1954 г., т.е. 33,5 години, а Украинската ССР и днешна Украйна – 60 години (от 1954 г. до 2014 г.). Така че от всички страни, владяли Крим през цялата му история, РСФСР – РФ го е владяла най-кратко от всички.

Но за времето на това кратко владеене властта на РСФСР извършва множество престъпления както срещу коренното кримско-татарско население, така и срещу всички останали народи, населяващи полуострова, включително и срещу руския народ. След като завладяват Крим през 1920 г., болшевиките веднага започват кърваво клане на белогвардейците и симпатизиращото им гражданско население, които не са напуснали полуострова заедно с генерал Врангел. Тогава загиват около 60 хиляди души. Провокираният през 1921-22 г. от болшевиките глад е коствал живота на още около 80 хиляди души и този път значителна част от тях са кримски татари. Колективизацията довежда до гибелта и насилствената депортация на още няколко десетки хиляди души от всички националности. През август 1941 г. от Крим насилствено са изселени  61 000 немци, през януари-февруари 1942 г. – 400 италианци, потомци на средновековните генуезци. През май-август 1944 г. от Крим са изселени всички кримски татари (195 000 души), гърци (14 300 души), българи (12 100 души), арменци (10 000 души), турци и перси (3 500 души). Почти половината от преселените загиват по пътя или умират от непоносимите условия в местата на новото си заселване. Това е истински геноцид, който много прилича на османския геноцид над арменците през 1915 г. И той е извършен по времето, когато „Крим беше наш“. Ужасно, но факт. Населението на Крим намалява три пъти. През 1939 г. на полуострова са живели 1 126 000 души, през септември 1944 г. – 379 000. А тези, които са останали, са само руснаци, украинци (21%) и белоруси. Крим започва да се заселва отново. В опустелите домове се настаняват ветерани от войната, демобилизирани офицери от съветската армия и НКВД, политработници.

Съставът на населението в Крим е драматично променен. Всички негови исторически етнически групи изчезват от полуострова. Едва в началото на 80-те години на XX в. започва завръщането на оживелите изгнаници, на техните деца и внуци. Но в техните домове живеят други хора и земята им вече е чужда собственост. Както навсякъде, възникват жестоки конфликти между заселници и възвръщенци. Можем само да се учудваме, че при тези обстоятелства почти половината от кримските татари и известен брой изгнаници от други народности са намерили в себе си сили да се върнат на родната земя, пропита с такава горчилка.

И ето, сега „Крим е наш“. И заради този „наш Крим“ в Украйна се води война, а Русия стремително се превръща в страна аутсайдер.

Има ли изход? – Да, изход има. Но той изисква да се откажем от необоснованите претенции за владеене на чужда земя и да се върнем към онази единствена воля, която в края на краищата определя съдбата на една земя. Онази воля, от която толкова малко са се интересували и руските царе, и болшевишките генерални секретари, и която и днес много често се превръща единствено в играчка в ръцете на политиците. Тази воля е волята на хората, живеещи на тази земя. След всичко, което се случи през пролетта и лятото на тази година, не можем току-така да се върнем към status quo ante bellum. Не можем просто да върнем Крим на Украйна като откраднат чувал с картофи. Все пак става въпрос не толкова за земята, колкото за хората.

В Крим през март се проведе референдум, но и формата на провеждането му, и резултатите от него, и политическият контекст на провеждането му са повече от съмнителни. Пък и от гледна точка на електоралната теория резултатите от кримския референдум са невъзможни. Просто не са възможни такива цифри. Несъмнено, факт е, че значителна част от жителите на Крим през март 2014 г. искаше тяхната република да стане част от РФ. Но каква част?

За да се разбере каква е истинската воля на кримския народ, е нужен нов референдум под строг и авторитетен международен контрол, не прибързан, а старателно и внимателно подготвен. В него трябва да имат право да вземат участие всички, които са живели в Крим към момента на началото на конфликта, а именно – 27.02.2014 г. Но само това условие не е достатъчно. Всички потомци на насилствено изселените през 1941 – 44 г. жители на Крим, независимо къде живеят сега, ако пожелаят, също трябва да имат възможност да участват в референдума. Рано или късно, независимо от резултатите на референдума, трябва да им бъде дадено право на репатриране и да им бъде оказана както финансова, така и правна подкрепа. И децата на онези, които са се настанили под покривите на кримските домове в края на 1940 г., и потомците на тези, които чрез произвола на властите на РСФРС са били лишени от бащиното си огнище, трябва да имат равни права при определянето на съдбата си. По време на подготовката и провеждането на плебисцита, Крим трябва да бъде поставен под фактически международен контрол от ООН, както плебисцитните области след Версайския мир. В международно-правен аспект Крим трябва да продължава да бъде считан за украинска територия.

И вариантите за отговор на плебисцита трябва да бъдат три: искате Крим да остане част от Украйна, да премине към Русия или искате да живеете в независима Кримска държава? Така през 1955 г. реши съдбата си Саар, така наскоро реши съдбата си Шотландия.

Това ще бъде честен подход. И главното ще бъде не геополитическите интереси на държавите, не истеричните претенции на националисти от всякакви народности, а волята на обикновените хора и правото им сами да избират съдбата си.

УД