Елена Колгушева, Трускавец, ukrinform.ua

Артур има прекрасно семейство – баща му е продавач, майка му – домакиня. Има 7-годишен брат и сестричка на 2 месеца. След като завършва 9 клас в 246-то киевско учлище с английски профил, Артур постъпва във висшето професионално училище към Националния авиационен университет по специалност стругар.

-  Артур, какво ви накара да отидете на война?

-  Патриотизмът. Сам реших така – да отида да воювам, да защитавам Родината си. В семейството ми всичко е отлично, имаме прекрасни взаимоотношения, задружни сме, даже доста. Всички сме патриоти, окачили сме даже знаме на терасата. Но никой не знаеше къде отивам. Това беше единствено мое, самостоятелно решение.

-  И родителите ви ли не знаеха?

-  Те нямаше да ме пуснат, затова нищо не им казах. Нямаше смисъл да ходя във военния комисариат, нямам навършени 18 години. Помолих едни познати, които се занимават с доброволческа дейност, да ме вземат с тях. Те се съгласиха само да ме закарат до зоната на АТО. Казаха, че ако не ме оставят на фронта – ще ме вземат и ще ме върнат обратно. Заминахме в началото на зимата, през декември (Артур е роден на 21 януари 1998 г. – ред.)

-  Къде отидохте?

-  В началото стигнахме до Красноармейск, после ме закараха до село Тоненкое, а оттам ме взеха за Пески. Не взех със себе си никакви документи, оставих си паспорта в къщи. Ако си бях показал паспорта, веднага щяха да ме върнат обратно. По принцип, никой не знаеше, че не съм навършил 18. Казаха – да имаше повече такива като теб – да са упорити и да обичат земята си (усмихва се).

В Тоненкое бяха разположени части на нашата армия и доброволчески батальон. Отидох в него. В батальона всички са патриоти – от 18 до 50 години и по-възрастни. Защото във всеки доброволчески батальон са онези, които не са били мобилизирани, а по зова на сърцето сами са отишли на фронта и искат да защитят Украйна.

-  Как така ви взеха без военна подготовка?

-  Излъгах малко, че съм бил на обучение на полигон. Но повярваха, както и повярваха, че съм на 18 години. По принцип на теория знаех как се зарежда автомат, как се разглобява и когато в ръцете ми дадоха Калаш /автомат Калашников/, се справих. Може да се каже, че преминах малка проверка.

Дадоха ми автомат, бронирана жилетка, каска, аптечка, униформа. Но като вземеш автомата, трябва допълнително да се настрои прицела. Научих се. Казаха ми, че трябва малко да се затегне прицела, а после се научих на практика – избрах мишена, прицелих се. Стрелям, виждам, че куршумът отива вдясно от целта, затегнах малко, после още, докато куршумът не започна да минава по центъра, тоест където се целя – там улучвам.

Имахме позиции в отбраната на Пески /най-близкото село да донецкото летище/. И новата 2015 г. посрещнах там, под акомпанимента на вражеските минохвъргачки. Там имаше окопи, укрития, блиндажи. Окопите някъде до гърдите ми, нормални окопи. Всичко копахме сами, защото на по-малко от километър от нас бяха позициите на екстремистите.

   На тези позиции, в окопите, стояхме на смени по 2-3 часа (на различните позиции имаше различен режим). Имахме дежурства, наблюдавахме територията, оглеждайки всяка точка от нея. Всеки имаше свой радиус на наблюдение. Отвръщахме на огъня, ако ни обстрелваха и т. н. През деня може да дежури и един човек с радиостанция, през нощта са двама на дежурство. През нощта често ни обстрелваха, но и през деня, честно казано, врагът не ни оставяше да отдъхнем.

   Попадал съм под минохвъргачен обстрел и под обстрел на „Град“ /реактивна система за залпов огън/. Свикнах бързо. Може би първите три дни се ослушвах и се оглеждах. Но след това  – мините падат, но ушите и очите вече са свикнали. Вече по звука мога да определя къде ще падне мината. Има едно общо правило: ако чуваш мината – тя „не е твоя“, а „своята“ мина няма да я чуеш.

  Отначало бях половин месец в Пески, направих една ротация, не исках да си тръгвам, но ме помолиха да си почина. След това отново отидох.

-  Кога съобщиха на родителите къде сте?

-  Вече бях в Пески, свързах се с баща ми в социалната мрежа в края на декември. На отделни места там имаше интернет (през телефона), не рискувах да звънна директно. Татко веднага отговори – пита ме здрав ли съм, как съм и, разбира се, помоли ме да се върна. Разбира се, те дълго време са ме търсели. Разказах на родителите си къде съм, успокоих ги, че всичко е наред – че съм жив и здрав. Казах им, че съм в Пески, но не им казах в кой батальон съм. Пишехме си.

   После, когато бях в ротация, се разхождахме в Киев на Майдана с момчетата от батальона, там ме срещна един приятел и по нашивката ми разбра в кой батальон съм. По време на ротацията  не се върнах в къщи, а бях в щаб-квартирата на батальона. Вкъщи много искаха да се прибера, но се страхувах, че тогава няма да мога да се върна обратно в Пески, родителите ми вече нямаше да ме  пуснат. Бях в отпуска около 2 седмици.

   Приятелят, който ме видя в Киев, макар и не веднага, но след това е разказал на родителите ми в кой батальон служа. Разказал им е точно един ден преди да ме ранят. Вече когато се бях върнал в Пески. И родителите ми започват да ме търсят по-усилено, намерили човек от моя батальон, който ме познава и е воювал с мен. Казали са му на колко години съм, изпратили му копие на паспорта като доказателство за възрастта ми. И мен вече ме готвят да ме връщат в Киев. А на следващия ден, на 4 февруари беше, ме раниха.

-  Как ви раниха?

-  Осколка от снаряд на самоходна артилерийска система (САУ), калибър 152-мм. В Пески имаше още един доброволчески батальон и аз отидох там при един мой познат. И там започна обстрела. Дойде първият снаряд, видях, че земята се вдига във въздуха – там, където падна снаряда, прикрих си главата, а после си спомних, че тези снаряди падат най-малко по три наведнъж и че трябва да тичам и да се спусна в укритието. Тогава дойде вторият снаряд и падна зад мен, а третият се взриви пред мен. Метър не ми достигна да стигна до ъгъла, а зад ъгъла вече беше входът в укритието.

 
Отначало бях оглушен, нищо не чувах, само ми бучеше в ушите. Паднах, но не изгубих съзнание. Помислих, че просто съм си изкълчил крака, едва след това почувствах болка. Както после се оказа, осколката влязла между пръстите на левия крак и излязля през петата, ударила е костта, изместила я почти на 2 см и я е раздробила.

  После започна адската болка. Веднага ми биха противошокова и болкоуспокояваща инжекция. Медикът беше там, във всеки батальон има стационарен медик. После по радиостанцията извикаха лекари, които бързо ми обработиха раната, превързаха крака и ме закараха в  някакво село наблизо, след това - в Красноармейск. Там в градската болница ми гипсираха крака, защото беше счупената костта. А на 5 февруари вече с хеликоптер ме закараха в Днепропетровск, в болница „Мечников”. Там веднага ми свалиха гипса, защото казаха, че не трябва – имало инфекция. Направиха снимки, изрязоха, каквото трябваше да се изреже и излекуваха анаеробния флегмон (газова гангрена). В Днепропетровск бях от 5 до 23 февруари.

  Точно там ме разкриха, че съм само на 17 години, навършени през януари. Тогава бях в реанимацията на системи след операцията. След упойката се събудих буквално само за две минути и страшно ми се спеше, но лекарят не ми позволяваше да заспя и през цялото време ме питаше за домашен телефонен номер или за мобилен на родителите ми или на роднини. Аз не давах телефоните, казвах, че съм пълнолетен, за какво им са роднините ми. Но след това, явно след упойката се оказах „сговорчив“ и казах телефонния номер на баща ми.

  Лекарят се „възползва“ от моето състояние, разбра телефона и се обади на баща ми. Естествено, баща ми веднага пристигна в Днепропетровск. Когато се събудих, веднага го видях.

-  Каква беше реакцията на баща ви?

-  Ами... Беше изненадан, естествено. Прегърна ме, говорихме си. Всичко мина нормално (усмихва се).

-  След Днепропетровск къде ви изпратиха?

-  Прехвърлиха ме в болница „Феофания” /в Киев/. От „Феофания” вече имах възможност, два – три пъти си ходих вкъщи, видях всички и дори малката си сестричка. Там се лекувах месец от 23 февруари до 31 март. На 1 април дойдох в санаториум в Трускавец. Тук си почивам, чувствам се добре, но честно казано, иска ми се вече да съм си в къщи.

   Първите 3 основни операции ми направиха в Днепропетровск, а във „Феофания” направиха вторични шевове, малко стегнаха раната... Тоест имах още две операции. Доколкото разбирам, на предстоящата операция ще ми сглобяват костта и ще сложат титанова мрежа да я закрепят. Казаха ми, че лекарите ще се постараят максимално да възстановят функциите на стъпалото...

   Тук в Трускавец за нас се грижат доброволци. Доктор Галина Шиманская, която е доброволец, ни води на разходка в планината, на концерт, къде ли не, показа ни целия Трускавец, Карпатите. Много съм й благодарен.

-  Дадоха ли ви статут на  участник в АТО, с това всичко наред ли е?

-  Във всичките ми медицински документи е написано, че съм боец от АТО. Ранен в зоната на АТО по време на минохвъргачен обстрел. Във всички справки е написано. Но по-нататък не ми е ясно как стават нещата със статута...

-  Намерихте ли нови приятели на фронта? Как беше изобщо на предната линия - на 16 години сте, а там има смърт, ранени?

-  Там се сприятелих свсички бойци. Но... на война всичко става. Докато бях в Пески, в батальона загинаха двама. Единия от тях го познавах добре, бяхме с него на една и съща позиция, а после мина на друга. И буквално след седмица го убиха. Позицията е била нападната от диверсионно-разузнавателна група (ДРГ) на противника...

   Обикновено диверсантите се движат по петима, отпред трима от местните „опълченци“, а след тях са двама спецове, тоест руски военни. На спецовете веднага им личи, че са обучени, даже по това как държат автоматите. При нападението срещу една от нашите позиции един от диверсионната група беше ранен и пленен - един от първите трима, които нападаха, оказа се наркоман та дрънка...

   Общо взето, първите трима от ДРГ обикновено стрелят неточно, напосоки, но двамата зад тях стрелят прицелно, всеки куршум попада в целта. Тогава трима от нашите загинаха на място, един умря в колата на път за болницата, двама бяха ранени.

-  А какво ще кажете за страха на фронта?

-  Всеки изпитва страх, но всички се научават да го потискат, разбират, че е необходимо съсредоточаване върху това, което правиш в момента, умение адекватно да преценяваш ситуацията ... Потискането на страха е много важно на фронта.

-  Има ли нещо, което да липсва на нашите бойци на фронта?

-  Няма достатъчно оръжие, техника. Но, по принцип, доброволците ни подкрепят. Ако не са доброволците... Всичко се държи на тях! Доброволческите отряди, които воюват, изцяло се снабдяват също от доброволци. А нашият враг е въоръжен добре и с всичко възможно. Само снайперските им винтовки да вземем. Имат голямокалибрени – 12,7 мм, спокойно убиват от 2 км. Стигаха до нас такива куршуми, виждали сме ги... Нашите снайперски винтовки са 7,62 мм. Смъртоностната сила е различна... Имат и много артилерия. Противотанковите гаубици изобщо са коварна работа – по принцип не ги чуваш, че стрелят и не чуваш летенето на снаряда, чуваш вече направо взрива... А и нашето оръжие е старо. Моят автомат Калашников, например, беше производство 1988 г.

-  Много обстрели ли преживяхте?

-  Много. През цялото време, докато бях там,  максимум една седмица нямаше артилерийски обстрели – само стрелково оръжие чувахме, малко снаряди. Понякога, докато стигнеш от основното укритие до позицията минимум 20 снаряда падат...

-  А примирието спазваше ли се?

-  Първите два – три дни след началото му малко или много бяхме в примирие. Но в началото на това „примирие” на противника от Русия му доставят така наречената хуманитарна помощ и започва веселбата... Долитат и мини от минохвъргачки, и снаряди от „Град“, понякога стрелят от две страни с кръстосан огън по позициите ни. Понякога си мислиш, кога ще долети „твоята“ мина и днес ли ще долети или утре...

-  Какво е настроението на бойците на фронтовата линия?

-  Всички доброволчески батальони се държат на вярата и на сплотенността. Ако държавата не ги закачаше, а само ги снабдяваше, вече щяхме да сме достигнали до руската граница. Доброволците са готови да воюват за своята земя, само им дай заповед, ще прочистят всичко.

   Хората в батальоните, разбира се, очакват заповед да вървят напред и да освобождават окупираните територии на Украйна. Просто трябва по цялата линия на фронта да се даде такава заповед и да се прочисти до държавната граница. Всички са заредени с желание да победят и да изтласкат окупаторите зад границата, в Русия. И след това да живеят мирно при семействата си.

   Воюват хора от различни региони на Украйна и дори от Донецк, местни жители на Донбас, които защитават земята си.

-  Какво ще правите оттук нататък?

-  В буквалния смисъл искам да си стъпя на краката – минимум. Омръзна ми да ходя на един крак, искам спокойно да вървя с двата крака. Казват, че лятото ще бъда на крака. И това е прекрасно.

-  Как се отнасяха с вас бойците, с които служихте? А лекарите?

-  Може да се каже, че там бях синът на полка. А лекарите като цяло – като с роден син се отнасяха. С всеки от тях мога спокойно да поговоря, да се посмея, да се пошегувам.

-  Като човек, който вече е бил на фронта - какво е вашето предчувствие, как ще се развива ситуацията?

-  Почакайте, докато още малко се постопли, минимум докато всичко поизсъхне и танковете могат да се придвижват нормално, когато се пораззелени и по-лесно ще се маскират снайперистите, тогава ще започнат активни бойни действия. Мисля, че тогава от страна на противника ще започне сериозно настъпление. Но нашите са готови да се сражават...

Мисля, че са нужни разумни държавни решения. Нашият Порошенко е прекалено добър. Сред местното население в зоната на АТО все пак повечето са на страната на Украйна. И там даже морално ни помагат. Но всичко се държи на доброволците.

-  Не съжалявате ли, че решихте да отидете на война?

-  Не, не съжалявам. Даже въпреки че ме раниха. Жив съм и всичко е наред. Отидох на война, защото съм патриот на страната си, отидох да защитя Родината си, семейството си. Това е главният смисъл.

   Не изпитвам злоба към хората в Донбас, защото разбирам, че хората сами нищо не можеха да направят срещу „зелените човечета“ с автомати. Идват хора с оръжие, какво можеше да направи мирното население? Какво може да направи невъоръжен човек срещу въоръжен?

-  Интересно какви книги харесвате, какви филми?

-  Книги – фантастика. Филми – и фантастика, и „филми на ужасите“, приключения, трилъри. Любимият ми герой е Хари Потър - и книгите за него, и филмите... Още от детството са ми любими, когато чета книгата, си фантазирам и усещам, че живея неговия живот. Като че ли ставам Хари Потър и имам вълшебна пръчица... Сигурно това е до време. Но засега много ми харесва, въпреки че съм порастнал. Това ми е интересно.

-  Какво ви даде войната?

-  Житейски опит. Порастнах. Даже ми казват, че мисленето ми не е на 17-годишен, а на 20-годишен, най-малкото (усмихва се). Вече не съм като всички мои връстници на 17 години, вече имам други приоритети и други ценности в живота. И страшно искам да се върна на фронта. Ако има възможност да се върна обратно в батальона, ще се върна.

П.П. На следващият ден след нашия разговор Артур получи неочакван подарък. Лекарят– доброволец Галина Шиманская му донесе специално приспособление, позволяващо на човек с травма на крака да ходи без патерици. Това приспособление е купено и изпратено от украинеца Виталий Шевченко, който живее в близост до Лондон.

 

Превод: Diana M Dian