Син на „киборг“: „Новината, че татко е изязъл от Донецкото летище, е най-хубавият подарък в живота ми“

Дария Горская, „Факти“

В лагера „Горска застава“ близо до Киев психолози помагат на деца, чиито родители воюват в зоната на АТО, попаднали са в плен или са загинали, да се справят със страха от войната.

Създаването на такъв център в днешно време е крайно необходимо. В крайна сметка, държавата се занимава само с материалната страна на въпроса, като изплаща компенсации на семействата на войниците, загинали или ранени в зоната на военните действия. А кой ще помогне да се справят със стреса децата, чиито бащи се намират на предната линия под обстрела на вражеската артилерия?

Когато във вестниците писаха, че в „Горска застава“ помагат на децата на военни и преселници от окупираните територии да забравят ужасите на войната и да се върнат към нормален живот, желаещите да попаднат в центъра станаха страшно много. В лагера ги учат да се грижат за другите, да готвят вкусно и да изработват сами разни красиви забавни неща.

Дванадесетгодишният Пьотр Савула е пристигнал наскоро в „Горска застава“. В къщи, в Закарпатска област са останали майка му, по-големият му брат и по-малката му сестричка. А бащата на момчето вече година воюва на фронта. Наскоро е имал кратък отпуск. На път за вкъщи той минава през центъра да види сина си. Прегръща силно момчето през рамото и го повежда на разходка в гората.

-          Ярослав Савула на път през Киев е решил да посети „Горска застава“, за да се види със сина си / Снимка: Сергей Даценко, „Факти“

Баща ми преди беше обикновен работник, а сега е герой, „киборг“, толкова се гордея с него! – казва ми с усмивка Пьотр Савула след разходката. И в същия момент избухва в сълзи: – Аз отчало не знаех, че той е на предната линия. За да не се тревожим, татко ни казваше, че е в Мукачево /Западна Украйна/, в учебен център. Веднъж по телевизията в новините показваха Донецкото летище, и аз видях един войник, който много приличаше на баща ми. Сърцето ми замря, но си помислих, че ми се е сторило. А вечерта баба ми дойде вкъщи. Мама се затвори с нея в стаята и каза (подслушвах през вратата), че татко се бие в самия ад, на летището. Веднага пламнах целия, вдигнах температура 39 градуса. Много бях изтощен след това.

По време на новогодишните празници научих, че баща ми заедно с другите „киборги“ успешно са напуснали летището, че е здрав и е в безопасност. Това беше за мен най-хубавият подарък в живота ми. А сега, в навечерието на рождения ми ден, татко обеща, че скоро ще се демобилизира и ще се върне вкъщи. Тук в лагера всички деца, на които бащите им воюват, мечтаят най-много именно за това.

-            Харесва ли ти в „Горска застава“?

-          Много! Буквално за няколко дни намерих много приятели. В лагера има страхотна спортна зала, навън можем да играем футбол. И храната е добра. Особено ми харесват сандвичите и чая.

-          Родителите често ли посещават децата си?

-          Да, идват. Но най-зле е за тези, на които бащите им са загинали в зоната на АТО. Пред тях изобщо не трябва да се говори за войната. С другите момчета често обсъждаме на кой къде служи баща му, с какво се занимава, разказваме си интересни военни истории за родителите ни. Аз, например, знам, че моят баща е десантчик от 80-та аеромобилна бригада, с позивна „Дед“. Татко ми е разказвал, че когато при тях в летището е дошъл вражески БТР, той е стрелял по него с гранатомет. Тогава на БТР-а се отворил люка и оттам се показали чеченци-„кадировци“. Те горели, но бягали с автоматите право към нашите бойци. Татко казва, че с „кадировците“ е много трудно да се справиш. Ръката или кракът му простреляни, но въпреки това той върви срещу теб. И още баща ми, когато е охранявал летището, е минирал територията. Веднъж една такава мина избухнала – когато сепаратистите тръгнали в атака. Тогава „киборгите“ ги отблъснали. Естествено, татко много се е променил след всичко, което е преживял.

Бащата на Петя – мъжествен и здрав човек – изглежда бодър. Само очите му, зачервени от недоспиване, издават колко е уморен.

-          Идвам от Константиновка – разказва за „Факти“ 47- годишният боец от 80-та аеромобилна бригада Ярослав Савула с позивна „Дед“. – Минавам през Киев и реших да се отбия при сина ми да се видим.
Няколко дни ще бъда в къщи в Закарпатие – и обратно на фронта, при нас няма ротация.
В АТО съм вече от една година. Реших да замина да воювам, след като през март 2014 г. видях по телевизията един репортаж. Нашите войски отиват да освобождават завладените от сепаратистите градове, а колоната им беше спряна от тълпа с икони начело със свещеник. Зад гърба на хората се чу изстрел и куршумът попада в едно младо войниче. Беше само на 21 години. Тогава казах на жена ми: край, отивам да воювам. Аз съм голям мъж, не мога да лежа на дивана, когато на фронта убиват млади момчета.

-          Но съпругата ви дълго мисли, че сте в учебен лагер...

-          Да, и чак когато излязох жив и невредим от Донецкото летище, й разказах всичко. Какво сме преживели там с момчетата - не може да се предаде с думи. Помагахме си един на друг, прикривахме се, когато трябваше, под вражеският огън изнасяхме ранените.  Стоях на вишката и защитавах заедно с другите бойци територията, обстрелвани от три страни. Беше кучешке студ, минус 27 градуса. А спяхме на пода в спални чували. Покриваме си и главите, дишаме, дишаме да се сгреем и дремваме...

А се е случвало и по няколко денонощия да не спим. Ако става напечено, заради адреналина не ти се спи. Уж според науката организмът трябва да си почива, нали силите се изчерпват. А ние откривахме някакви скрити резерви. Битови проблеми, умора, студа – това са дреболии. Най-трудното е всеки ден да виждаш смъртта на приятелите си. Помня колко страшно беше, когато се срути плочата между етажите и не можехме да извадим момчетата, които останаха под нея.

Веднъж едва не загинах. Обстрелваха нашата вишка и аз пропълзях до прозореца, където беше автоматичният гранатомет, за да открия ответен огън. Изведнъж през прозореца влетя вражеска граната, удари ме в гърба... и избухна. Момчетата, които видяха това, замръзнаха. Мислели, че за „Дед“ е дошъл краят. Бронежилетката ми стана на парчета, полежах малко и пак започнах да пълзя...

Дали сме се отчайвали? Дори и да се е появявало такова чувство, то само за няколко секунди. На война нямаш време да се отчайваш, когато до теб са момчета, които трябва да се върнат вкъщи. Първата задача в боя е да оцелееш, а втората – да изпълниш бойната задача. На Родината са нужни живи герои.

-          Каква е ситуацията на фронта в момента?

-          В сравнение със зимата е по-спокойно, но все още понасяме загуби. Наскоро едни наши момчета попаднаха на мина край Авдеевка. Трима загинаха, един беше ранен. Обезпечаването е нормално – държавата дава униформа, обувки, оръжие и боеприпаси. Всичко останало доставят доброволците.
Те са отделна голяма страница в тази война. На тях трябва паметник да им се издигне. Доброволците ходят без страх до предната линия, доставят храна, лекарства, топли дрехи. В армията даже анекдоти започнаха да се появяват за тях: „Момчета, да имахме ядрено оръжие – колко бързо щяхме да победим врага.“  – „Ами то в Украйна е забранено. Откъде да го вземем?“ –„Ами ще помолим доброволците - те могат да доставят всичко, което им поискаш.“

-          А как се отнася към вас местното население?

-          Отначало в Донбас ни гледаха, все едно сме някакви наказателни отряди. После отношенията с мирните граждани станаха по-топли. Украинските бойци често ги канят в училищата. Разговаряме с възрастните и с децата. И постепенно мирогледът на хората започва да се променя. Не на всички, но на много от тях.
За Русия са вече само „идейните”, които макар и тайно да признават, че не са прави, но открито не могат да го кажат – самолюбието им пречи. Като разговарям с тях, слушам едно и също: „Ние няма да легнем под вас.“  Отговарям им: „Че кой ви е казал, че трябва да лягате под нас?  Изобщо не сте ни притрябвали. Ние сме тук, в Донбас, за да не отиде войната по-нататък, в Централна и Западна Украйна.“

-          Успявате ли да ги убедите?

-          Възрастните хора не са деца. Тях не е нужно да ги преубеждаваш. Всеки си има причина да мисли и да говори именно така. Някои сепаратисти, които са били задържани от нашите момчета, на разпитите провокират жалост. Едва ли не, ако не воюват срещу Украйна, ще разстрелят семействата им. Не вярвам в това. Мисля, че те просто получават за предателството си доста добри пари. Много жители на Донецк на митингите крещяха колко добре ще живеят в Русия, а като започна войната, бързо заминаха. И не в Москва, а в Киев! Ходят по столичните ресторанти, купуват си жилища и не мислят, че заради всеки един от тях ние рискуваме ежедневно живота си.

-          Какво е в момента настроението на нашите войници?

-          Разбира се, всички са уморени и искат войната да приключи по-бързо. Но на предната линия никой не мрънка, не се разкисва. Имаме отличен боен дух. Това, което ме ядосва истински, са глупавите заповеди на командването. Ние с приятелите ми, когато се върнем от фронта, непременно ще направим така, че всички тези паркетни чиновници, които така бездарно управляват армията, да бъдат изгонени. А нормалните бойни офицери да влязат в Генералния щаб. И нека да не са генерали пето поколение, а обикновени майори, но такъв военен има моралното  право да кажат „имам честта“, защото той наистина има чест.

Днес вървях из Киев и се чудех. Мъжете, като ме видят, извръщат поглед. Защо? Ако един мъж стои в тила и се страхува да воюва, то трябва открито да си го признае сам на себе си. За това също трябва кураж. В армията, когато на някой войник му е страшно  да отиде на опасна бойна задача и си го признае, никой няма да го осъди. По-добре е този ден да остане в базата, отколкото заради страха си да подведе другарите си в най-важния момент.

Тук, извън зоната на АТО, хората ме питат: „Войната ще свърши ли? Можете ли да удържите отбраната?“ А на предната линия никой не задава такива въпроси, защото никой не се съмнява! Победата определено ще бъде наша. Отговарям на хората: „Молете се за нас и всичко ще бъде наред. Не ходете мрачни, радвайте се на живота, защото по вас никой не стреля. Вижте какво е времето навън. Усмихвайте се!“

-          Казват, че войниците, които са се върнали от фронта, започват повече да ценят обикновените  човешки радости: небето, слънцето, пеенето на птиците, времето прекарано с жената и децата...

-          Жизнените ценности се променят, наистина. Семейството, децата са много важни. Но войната все още върви и за мен сега най-важното е да се върна при момчетата и да разбера, че всички са живи и здрави. Затова е непоносимо да стоя вкъщи повече от седмица. Налягат те мисли: как са там момчетата без мен? В края на краищата, аз съм им нужен! Знам, че дори момчетата, които са контузени и ранени, чувстват същото. Поизлекуват се малко, „позакърпят се” в тила и пак на фронта.

Освен това, като видях войната, започнах много повече да ценя живота. Стоя в Киев на кръстовището и гледам как един човек притичва през улицата, когато на зеления светофар му остават 20 секунди да светне и недоумявам: защо трябва да се рискува така? Ще изскочи някоя кола и ще го убие. Това смелост ли е? Не, той е глупак, който ще загине за едното нищо. Така че сега пресичам улицата само по правилата. Затова пък ще оставам жив и ще мога да съм полезен на страната си. А иначе и аз, и другите мъже сега има къде да показваме храбростта си.

Превод: Diana M Dian