Виктор Ерофеев / Снимка DELFI

Сред участниците в международния литературен фестивал, който наскоро се проведе в Одеса, беше един от издателите на легендарния алманах „Метропол”  - култовият руски писател Виктор Ерофеев. Авторът на редица нашумели произведения, предсказал в своя мистически роман нападението на Русия срещу Украйна, разказа пред УНИАН за начина на мислене на президента Путин, за вечното търсене на външни врагове на Русия, за това, че празникът в Крим е приключил и защо за Украйна е особено важно за извърши успешни реформи.

 Виктор Ерофеев, лауреат на премията „Владимир Набоков”, кавалер на френския Орден за изкуства и литература, както и на Ордена на Почетния легион, става известен благодарение на своите произведения „Живот с идиот”, „Руската красавица” (романът беше екранизиран), „Енциклопедия на руската душа”, „Руският апокалипсис. Опит за художествена есхатология” и „Акимуди” (смята се, че в този роман Ерофеев е предсказал нападението на РФ срещу Украйна). През 1979 г. е изключен от Съюза на писателите на СССР за издаването на самиздатския алманах „Метропол”. 

Виктор Ерофеев е роден на 19 септември 1947 г. в Москва, но част от детството си е прекарал с родителите си в Париж: баща му, съветският дипломат Владимир Ерофеев (личен преводач на Сталин с френски език), е бил съветник в съветското посолство във Франция.

Днес Ерофеев е главен редактор на изданието The Penguin Book of New Russian Writing, води предаването „Енциклопедия на руската душа” по „Радио Свобода”.

- Виктор Владимирович, съществува мнение, че в днешното украинско общество има разкол. Вие какво мислите? 

- Нормално е да има хора с различни мнения. В едно общество възниква разкол по време на драматични и кризисни събития, защото тогава различните мнения се изпълват с кърваво съдържание. Мисля, че не се случва за първи път – и в Украйна, и като цяло в Източна Европа – да възниква такова екстремно напрежение между различните хора, вътре в семейството, между колеги и т.н. Защото Украйна, и респективно Одеса, сега прави своя исторически избор. Страната променя курса си като кораб и в такава ситуация, естествено, възникват въпроси: „Правилно ли завиваме? Може би трябва в обратната посока? ”. Всичко е наред. Добре е, че обществото е разделено в този момент – значи е живо. Едно общество, в което нещата са зле, мъртвото общество не може да бъде разделено, то прилича на слепнати пелмени. Аз следя с предпазлив оптимизъм какво се случва в Украйна и с предпазлив оптимизъм вярвам в европейското бъдеще на Украйна.

- Защо оптимизмът Ви е предпазлив?

- Първо, защото руският човек се страхува да не урочаса. Второ, когато се намирате редом с една голяма страна, която има голяма военна мощ, вие не определяте сами своето бъдеще. Затова трябва да се научите да бъдете дипломати. Струва ми се, че тук това не достига в момента. Говоря не за военновременната ситуация, а като цяло. Съществуват най-различни начини за договаряне с руснаците. Например, за да пуснат евреите от СССР през 70-те години, тогавашният държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър и президентът Ричард Никсън така яко са пили в Ялта със съветския генерален секретар Леонид Брежнев и неговия помощник Андрей Александров, че Кисинджър излязъл през прозореца вместо през вратата. Знам тази история от първа ръка – баща ми и Александров бяха приятели.

- Смятате, че наистина е възможно да се намери някакъв общ език с руския президент Владимир Путин?

- Ами има „ра́нен Пушкин”, има и „ра́нен Путин” (смее се – б. УНИАН). Е аз съм от малкото хора, които са намерили някакъв общ език с още ранния Путин – през 2002 г., когато движението „Вървящи заедно” ни обяви заедно с Владимир Сорокин и Виктор Пелевин за врагове на руската култура (впоследствие „Вървящи заедно” се преобразува в младежкото политическо движение „Наши”, създадено от руската президентска администрация – б. на УНИАН). Тогава написах писмо на Путин и явно съм улучил правилната интонация.

- Каква именно? 

- Не знам. Не сме обсъждали с него писмото. Когато се срещнахме в Париж, по време на разговора той просто намекна, че го е чел. Това писмо изигра своята роля – прекратиха наказателното дело срещу Сорокин, престанаха да тормозят издателите му. Всичко приключи доста миролюбиво.

Аз разбирам, че е невъзможно да се споразумееш с човек от КГБ. Защото това е човек, който преследва единствено собствените си интереси. Но освен всичко останало, не трябва да забравяме и това, че руският човек (именно руснакът!) обича да действа не като функция, а като нещо цялостно. И все пак има разлика между Путин като функция (кадър на КГБ) и като човек. При желание може да се извърши някакво дипломатическо промъкване през тази пролука.  Макар че, ако се съди по начина, по който се държи с журналистите, той се смята за непобедим. Но ми се струва, че тези журналисти пък и не се замислят върху въпросите, които за вас и за мен са толкова важни.

- Какъв трябва да бъде един руски политик, така че да му провърви с народа?

- В Русия вече никога няма да провърви с народа. Трябва да се има предвид, че там сега се е събудил първобитният човек, който се оказа също и доста агресивен. Същевременно виждаме, че той до голяма степен се влияе от пропагандата – например, повярва, че в донбаските простори воюва не с украинците, а с американците... и разни други глупости. Да си представим, че дойде някой здравомислещ, умен владетел, например, с идеите на Петър Първи – тогава старата пропаганда ще може по някакъв начин да бъде прекодирана и заменена с друга.

Виждате ли, Русия има страхотна нужда от просвещение. Много е трудно това да бъде извършено на практика, но без него – няма начин. Това е като рибеното масло за децата – никой не го обича, но е необходимо. Ако има просвещение, ще бъде достигнато нивото на определена политическа култура – това е главното, което ни липсва. Ако в Русия „заработи” политическата култура, ще видите един различен народ. Сигурен съм, че това може да бъде направено.Трудно е, но е възможно.

Същевременно методите на Петър Първи, който е вкарвал народа в Европа с насилствено бръснене и стригане на бради, нямат шанс през 21 век с Интернет и другите модерни технологии. Тоест, ние виждаме един народ, който от една страна е архаичен, а от друга – седи пред компютрите. Тази невероятна комбинация от архаично съзнание и постмодернизъм е присъща и на Путин. Тук те се срещат – народът и Путин. Може би за първи път в историята на Русия владетелят и народът са заедно. Уникално единение, което, между другото, трябваше да бъде разгадано доста по-рано.

- А Сталин? 

- Сталин никогда не е бил единен с народа. Никога не е фамилиарничел и не се е шегувал. Поддържал е дистанция. Путин намери ключ, на народа това му харесва.

Изобщо това, което става в Донбас е един типичен „Чевенгур”. Помните ли романа на Андрей Платонов за хората, които са сигурни, че скоро ще настъпи комунистическият рай? Те отказват да работят, хранят се с каквото Бог дал, извършват жестоко насилие спрямо представителите на буржоазията, смятат, че всички жени са общи и т.н. И тези момчета (терористите в Източна Украйна – б. на УНИАН) също са едни сантиментални утописти, които не познават границите на жестокостта, ненавистта, лошото отношение към жените и на всчко останало. Но при това смятат, че са прекрасни и благородни. Буржоата, дори да ни е приятел, трябва да бъде убит? Ще го убием! Той пречи на идеята! Убива – плаче – погребва – пие – отново убива.

Именно тази специфика не взимат под внимание европейците. Европа направи голяма грешка, като закри почти всички институти, които са занимаваха с Кремъл, и се съсредоточи  само върху исляма. Ранният Путин все още можеше да бъде спрян и поставен на място. И сега е възможно, но всичко стана по-сложно и са необходими много повече усилия.

- Ако се върнем към „Чевенгур” – не смятате ли, че и повечето хора в Руската федерация се държат като героите от романа на Платонов?

- В Русия винаги е бил определян някакъв външен враг – и с Украйна е същата история. На Русия винаги всички наоколо са й виновни. Воювахме с поляците, борихме се с евреите, с бунтуващите студенти, известно време с германците, сега коренът на злото са американците и т.н.

Когато този „външен враг” е имплантиран окончателно в главите на хората, настъпва пълна катастрофа. Защото съвестта им е чиста: видите ли, нападат теб, а не ти нападаш. Всъщност това е някаква форма на шизофрения. Поведението на шизофреника е неадекватно спрямо реалната ситуация. Например, достатъчно е да сложите не както трябва чашата на масата, за да започне шизофреникът да крещи и да чупи чинии. Това като на рентгенова снимка се проявява при събитията в Украйна. По време на конфликтите с Полша, с Чехословакия все още имаше вяра, вкопчване в някаква надежда, а когато хората показаха своята чевенгурска същност, стана страшно.

От друга страна, светът е многообразен. Например, в далечен Сибир можете да срещнете най-обикновени прекрасни хора. Те винаги ще дадат рамо, ще помогнат във всяка ситуация.

Но не дай боже да се поинтресуваш от тяхната политическа култура. Веднага чуваш: „Абе ти луд ли си?! ”. Можем ли да наречем такъв човек абсолютно нищожество? Не. Тоест няма разпад, има продължение.

- Във Вашия мистичен роман „Акимуди” е описано как едноименната несъществуваща държава обича Русия, желае й благоденствие, а поради недоверието на руснаците към всичко позитивно в отговор получава война. Според Вас има ли нещо, което може да направи Русия щастлива?

 - През последното столетие ценностите в Русия се сринаха два пъти. Просто всичко рухна на дъното. Първия път това бяха ценностите на органично присъщото ни минало, които са ни добре известни, например, от романа на Лев Толстой „Война и мир”. Втория път с разпадането на Съветския съюз ние загубихме едни ценности, които изобщо не обичахме, но те структурираха живота ни. Имаше два „Титаника” – и двата потънаха.

Държавата Акимуди иска да направи Русия щастлива, да привнесе определен набор от ценности, да наложи диалог. Но се оказва, че тези важни неща вече не действат, защото хората, които са живели без духовни устои (истинските, а не измислените от пропагандата – б. на УНИАН), са деградирали. Всеки човек, дори да е доброжелател, се възприема като заплаха и насилие. Затова страната Акимуди, която не съществува, получава в отговор военна интервенция от страна на Русия.

Пророческата интонация на тази книга е ужасяваща. Естествено, аз не сравнявам Украйна и Акимуди, но възникна една реална война, толкова непредвидима и немислима. Сбъдна се моето предвиждане за някаква невъобразима братоубийствена война … 

- Да, украинците и руснаците, плюс беларусите, често ги наричат братя, но това как руснаците реагираха на анексирането на Крим и трагичните събития в Донбас показа, че нещата не са еднозначни. Вие като руснак какмислите – в какво все пак се състои разликата между народите?

 - Няма прост отговор. Да опитаме по следния начин: украинците по природа са събиратели, колекционери на ценности. С последните човек може да спори или да се съгласява. Но така или иначе с вятъра, дошъл от Запад, тези ценности получиха известен разцвет. Плюс това и вятърът от Западна Украйна лека-полека стигна до Киев и тръгна на Изток. Тогава задухаха и други ветрове и два буреносни облака се сблъскаха над Донбас. Вместо дъжд се проля кръв. Затова тук вероятно за пръв път от десетилетия насам наистина възникна война на ценностите.  

С такива ценности Украйна не може да бъде „втора Белорусия”. Макар че, да ви кажа, с жена ми тази година пътувахме с кола от Литва през Белорусия. Всички земи са разорани, полетата са в прекрасно състояние, и изобщо завист те обзема.

- Защо завист? 

- Защото у нас официално признават, че в Русия 40 процента от обработваемата земя не се обработва. Това означава, че когато пътуваш за Смоленска област, няма просто нито едно обработено поле. В Белорусия вършат нещо, произвеждат. Дори с такъв ръководител, с този Батка /Лукашенко – б.пр./, който забрани моите книги, там положението е нормално. Влизаш в някое крайпътно ресторантче – храната става за ядене. Хората са усмихнати. Същевременно минаваш край Минск, виждаш – улица „Сталин” – и веднага ти става страшно. Мисля, че и на Белорусия ще й трябват тези ценности. Вие трябва да ги съхранявате и да мислите системно. В противен случай всичко ще рухне, както ако има пукната плоча на пода – водата ще залее и ще разруши всичко.

Съществуват исторически формирани фактори. Например, Полша е била угнетена, окупирана, но ментално винаги е била част от Европа. Затова възстановяването на страната протече бързо. Същото е и в Литва. Ако разгледаме територията, на която са разположени Украйна, Беларус и Русия – тя никога не е била колонизирана от Европа. Дори в Африка, да речем в Мали можете да видите „страшни местни жители”, които ще ви се усмихнат и ще ви кажат „благодаря”. Пътищата там са нормални, боядисани стълбове, пътни указатели… А нашите страни никога не са  преживявали такава културна колонизация. Вътре в нас, разбира се, все още има нещо доста диво.

Един от най-добрите писатели от емиграцията – Гайто Газданов навремето е направил едно удачно изказване за това, че ние имаме „условен морал”. Знаем как да се държим, но го правим според конкретната ситуация. Нашият морал е ситуативен. И това след ужасите в Украйна, включително чудовищния Голодомор, и в Беларус, където по време на войната е загинал всеки трети, и в Русия, където има един вечен ГУЛАГ. Французи, англичани, поляци казват: „Така не бива! ”, а руснаците: „Така не бива, но аз ще постъпя така.”

- Казват, че когато у нас е имало септични ями, в Европа вече всичко е било различно и е невъзможно времето да бъде прескочено.

- Не трябва да зацикляме на това. Ако разсъждаваме по този начин, никога няма да прескочим тази септична яма.

-  Западът може ли да окаже реална помощ за решаването на конфликта между Русия и Украйна?

- Може, въпреки че ситуацията е сложна. Там също не казват цялата истина. През лятото в Гданск имах възможност да разговарям с Доналд Туск. Чух някакви страшни неща: оказва се, че две трети от Европа не са искали да направят нищо за Украйна. Там е била извършвана огромна работа … Затова все пак се постарайте да извършите реформите, за да може те да кажат: „О! Все пак те успяват!”. И при наличието на всякакви усложняващи нещата нюанси – вярвайте в европейските ценности. Те не са абсолютно изчерпващи, но придобивайки ги, вие ще получите допълнителен бонус – да останете себе си. Тогава всичко ще бъде наред. И ние, разбира се, ще ви подкрепим. Бъдещето на Русия също е свързано с Европа, но това вече, разбира се, е една далечна перспектива.

 – Според Вас руският президент разполага ли с цялата информация за ситуацията и настроенията в Украйна?

– Разбира се, Путин  не получава достатъчно информация. Той е заобиколен от същите като него „другари” от КГБ. 70 процента от управлението на страната ни е в ръцете на тази организация – на предишни или сегашни „другари”, които, естествено, си имат свой начин на мислене. Познавам ги още от съветско време – аз съм нещо като беглец, от онази старата номенклатура съм и приблизително разбирам как мислят. „Другарите” изграждат своята логика върху противопоставянето срещу нещо. И в един момент те разбират: това противопоставяне трябва да става по-широко. Началникът иска разширяване! Започват да търсят варианти и намират пролука в Украйна. Ние в Москва, честно казано, до последно не вярвахме, че това не е някакво бълнуване... Защото всъщност разширяването стигна до някакви космически измерения. Това е исторически ход – да започнеш война с Украйна. Той ще влезе в историята с това.

- А с Крим?

- Бях принуден да ида там това лято, прекарах четири дни в Коктебел. Излязох на крайбрежната улица и видях, че празникът е свършил. Вече няма празник.

Той може би беше прекалено опияняващ, дори бих казал – прекалено банален, с нещо диво в него. Но беше празник. На крайбрежната улица не можеше да се разминеш от хора. Хората сновяха насам-натам, във всяко заведение звучеше музика. Създаваше се усещане за абсолютна безгрижност. Сега там не свири музика. Станало е много тихо. Разхождат се уважаваните от мен якути и буряти, на които са казали: „Искате ли да излезете в отпуск през август, а не през ноември? Е тогава заминавайте в Крим”. Това е един различен контингент. Да, всички се оплакват от цените, от пенсиите. Много хора са разочаровани. Но имайте предвид: там дори и под флага на ООН да обявят избори, все едно няма да бъдат достигнати 50 „украински процента”.

В края на краищата, проблемите на Крим ще бъдат решени приблизително като във френския Елзас. Ами говорят си там на немски и това не пречи  на никого…

- Езикът за Крим никога не е бил проблем. Само пропагандистите виждаха ситуацията различно. Между другото, според Вас с какво може да бъде преодоляно влиянието на пропагандата?

- С литература. Тя е като прах, който добре измива тоалетната. Изтъркваш и тя отново блести... Същото е и с литературното слово, което не лъже, което е честно и е готово да бъде свободно. Защото свободното слово е трудно нещо, но ако е готово да бъде свободно,  ако понякога е свободно – това е абсолютна контрапропаганда. Затова колкото повече четеш хубава литература, толкова по-малко вярваш на пропагандата. Колкото по-малко четеш литература, толкова повече те поглъща пропагандата.

- През 1979 г. Вие бяхте един от издателите на „Метропол” – забранения самиздат, заради който бяхте преследван в СССР, но след това Ви се извини дори министърът на културата на РФ Евгений Сидоров. Помните ли как се случваха нещата тогава?

- Тогава много хора се извиниха. Такова беше времето – опитай да не се извиниш. Беше извършено малко културно просветителство (смее се – б. на УНИАН). Но имаше и такива, които не се извиниха. Съвсем наскоро по една телевизия имаше пряко предаване, в което разказвах за „Метропол”. В телевизията се обади бившият първи секретар на Московската писателската организация  Кузнецов и заяви, че никой не е знаел, а пък той е бил в течение, че Ерофеев е американски агент. Казах му: „Феликс Феодосиевич, защо сте мълчал, трябваше веднага да направите донос. Тридесет и пет години са минали, скъпи човече. Трябваше да реагирате своевременно” (смее се – б. на УНИАН). Простих му по християнски.

Все пак ние тогава изкарахме една прекрасна школа. Не мога да го пожелая на никого, но ако го нямаше  „Метропол” – нямаше да напиша  „Руската красавица”, без която Ерофеев щеше да бъде абсолютно различен. Тя ми подари всичко, включително слава и отвращението от славата. Подари ми всичко наведнъж. Пълен комплект (романът „Руската красавица” е публикуван в края на 80-те, преведен е на над 20 езика. Първоначално излиза във Франция със заглавие „La Belle de Moscou” – „Московската красавица” – б. на УНИАН).

Преди да придобия някаква известност, мислех, че най-гадните писатели са знаменитостите. Но, както се оказа, най-гадните са онези, които не са станали известни. Защото възприемат специфично всеки твой успех. Например, казват: Ерофеев стана известен, защото баща му беше посланик. Все едно ако на някой баща му е посланик – хоп – и веднага става известен! Или: „Той издаде „Руската красавица”, защото в Париж са го познавали още от дете”. Абе щуротии… По този начин те си обясняват на самите себе си защо не са успели да направят нещо.

– А какво представлява писателският успех? 

- Когато Бог те целуне по темето. Нищо друго. Има още три неща, които зависят  единствено от Всевишния – жената, талантът и парите.

- По време на представянето Ви в Одеския литературен музей залата беше препълнена…

- Радостното е, че дойдоха хора от различни поколения. На първия ред седяха дядовци и прадядовци, но имаше и много млади хора. Това е добър знак. Защото ако „хващаш” едно поколение и го водиш, а останалите те изоставят по пътя – това е много лошо. И за теб, и за страната.